глава пълна с облаци

усещането за неделя е винаги изпълнено с тишина.
неделя е повече зимата отколкото лятото
лятото е петък вечер, топлината и светлините и хората. насищане на живот.
неделя е зима.
зимата е неделя.
лекото смрачаване привечер или в моментите когато очакваш всеки миг да завали сняг.
как измръзват пръстите ти докато простираш неделната пералня.
закуската в дванайсет и обедите към пет.
някаква носталгичност към петъчните вечери.
към лятото.
ала само за малко.
и следобедните сънища, които понякога са толкова объркани и осветени
като скъсана филмова лента
като глава изпълнена с облаци

спориш ли със мен
или чувам дъжда как капе в косите ми...

come back..

Да, без знанието на главното джуджевеликан, преоблякох нашия малък запустял дом в нова дрешка от http://violetfog.blogspot.com Какаово и сънувано :)

И мисля съвсем да пробудя с разтъркване на очи и продухване на прахта с.. една котешка история


котешко носле

разстила покривката - котешко носле
приглажда гънките ала ах!
с нокът закача една бримка и черевеното конче
се заплита около малкия й пръст като лъч лунен

по кадифената й козина-кожа
преминава лек гъдел промъркване
свиване на миглите и затваряне на очите
докато мяука

после пристъпя леко промушва се
между краката на столовете и хората
посреща с поглед отминава с усмивка
и помахва с лапа от далечината

*

и.. за произхода на думите..

Ледено

Дали от мразовитата белота през прозореца?
Или от изящната безжалостност в сърцето...

днес

Вечерта сякаш е белязана от Сивото. Мъничко сиво коте пробягва по улицата пред мен, докато се прибирам. Във фейсбук някой е написал: "18% сиво". Увивам се в червеното одеало и сега забелязвам, че и нощницата ми е сива, и чаршафът, и шалът. Спомням си, че и небето бе сиво днес, и Витоша, и асфалтът по алеята към галерията...
Твоят ден какъв цвят беше?
Не ми отговаря, само поглежда с полуусмивка и заравя отново поглед в... сивия монитор.
Ключът ми за вкъщи също е сив.

"Клечо Мечо" от Габриела Петрова

Клечо Мечо

- Клечо! Малък Клечо Мечо! – издърпа едното ръкавче с някаква прецизна, неосъзната лекота.
- Така. Дай сега на мама да свали другото ръкавче и Клечо да си ляга да спи.
А той й се усмихваше.
Нина беше трийсет годишна. Преди работеше на половин работен ден в една сладкарничка, близо до Патриарха. Когато се появи синът й, премина на пълен работен ден. Той се казваше Ники. Николай. Но тя му викаше Клечо. Като онова мече, което беше имала в детството си и което толкова много обичаше. Помнеше, че веднъж дойде някакъв и й го взе... Така и не разбра кой е бил и защо й го взе. Оттогава тя никога не видя своя Клечо. Своя Мечо. Клечо – Мечо. Мечо – Клечо.
Помнеше, че плака много. Нямаше брат и сестра и като малка си фантазираше, че Клечо й е братче. О, колко много обичаше тя своя Клечо! С какъв трепет му надяваше шарените кърпени панталонки, съшити от стари кръпки и цветни кончета, с каква любов слагаше Мечо в малкото му креватче от памучни кърпи... Да спи там на пода. До нея. Сега осъзнаваше колко глупаво е било да плаче за една вещ. Та нали сега имаше своя истински Клечо. Нейния Ники. Николай.
Живееха в гарсониера. Само те двамата. От време на време, Нина оставяше паничка с мляко пред вратата и вечер идваше котето Сивчо... Нина обичаше да слуша и да гледа, как то пие жадно и като приключи доволно облизва лапички, а Ники весело пляска с ръчички. Сивчо беше без едно око. Дали го беше загубил в някой бой, или му се беше случило нещо друго, Нина така й не разбра. А и не искаше. Ники отдавна го беше харесал, по време на разходките с количката и дори се беше научил да казва “Котаак” само заради Сивчо. Толкова го беше заобичал.
Сега, когато работеше цял ден, Нина можеше да е с Ники само вечерите, малките минутки, които си открадваше сутрин, с риск да закъснее за работа и шефът й (някакъв арменец) да я нахока, още щом изникне пред погледа му. Събота и неделя си беше вкъщи, но за през седмицата трябваше да намери някого да се грижи за Ники.
Дълго търси по обяви, разпитва близки и познати, но не се спря на нищо конкретно. Най-накрая се реши да пусне обява във вестника.
Една вечер на вратата се позвъни. По телевизията вървеше “Семейство Флинстоун” – любимото на малкия.
Нина отвори вратата. На прага стоеше мъж на средна възраст. Не много висок. Беше русокос и с много светли очи. Почти като ангел. Беше облечен спортно, с дънково яке. Избеляло.
- Добър вечер. Видях обявата във вестника и реших да се пробвам.
- Заповядайте. Влезте. – уклончиво каза Нина и двамата се запътиха към кухнята.
- Чай? – предложи тя.
- Да, с удоволствие.
Казваше се Михаил. 37 годишен, в момента не работеше. Имал по-малък брат и известен опит с децата. Заплащането не го вълнуваше толкова. Малкия Ники беше успял да го заплени.
~~~
Измина месец. Михаил се справяше чудесно. Ники го беше заобичал. Позволяваше му да го снима с един стар руски фотоапарат. От онези “Зенити”... Бил учил фотография в гимназията. Нина му викаше Ангел.
~~~
Една петъчна вечер Нина свърши по-рано. Грижливо измете пода, подреди масите и столовете и затвори. Радваше се, че идва лятото и можеше да си вземе отпуска. Беше спестила малко пари. За нея и Ники. Можеше и Ангел да дойде...
У тях не светеше. Сигурно двамата бяха заспали...
Превъртя ключа в ключалката. Прозина се. Вратата на стаята на Ники беше полу открехната. Отиде до леглото. Видя само изпомачканите чаршафи... Николай го нямаше. Изтича в хола. Запали лампите...
Клечо! Клечо – Мечо!...
~~~
- Но госпожо Иванова, не видяхте ли някой да влиза у нас днес? Да, докато бях на работа? – задавена от сълзи, едва промълви Нина.
Старата жена не дочуваше, както и повечето съседи на Нина от етажа. Как й се бяха паднали такива?... Никой нищо не бил чул.
Нина тръгна да се прибира.
- Нинче, а чакай чедо. Видях един да излиза от вашата врата. Онзи... русия... Носеше някакъв вързоп. Михаил де... Ама аз нищо не му казах. Нали знам, че се грижи за Ники, че го обича... Той само ми се усмихна, ама да знаеш чедо, чак ме достраша от погледа му. Един такъв дяволски беше. Да му се начуди човек... Тези светли очи така да гледат.
- Ангел!...
Нина обви с ръце коленете си.
Сивчо се беше появил отнякъде. Дочу жалното му мяукане. Сякаш плачеше. И здравото му око и онова... бездънното.

(17 август 2005 година)

Чай

... киви, шоколадов кекс и лилав чай
Великанът... с фотоапарат под капандурата
Джуджето... медитира в многоточие
През прозорчето... се случваме ние
и това е началото.